С трепет очаквах изречението, което щеше да намали разочарованието ми поне до степен да не съжалявам, че съм започнала да я чета. С изумление регистрирах, че то все не се появяваше. Дотолкова свикнах с тези две емоции по време на четене, че за малко да подмина цял пасаж:
"Малките хора от време оно посвещават живота си на реалности, които не разбират. Но докато някога са могли да предположат, че за сбърканото им съществуване има някаква мистична причина, то сега вече не си правят илюзии. Животът им не служи за нищо."
Интересно как четенето ми на книга, посветена на японския работохолизъм, съвпадна със значителния принос на Япония към Световната финансова криза.
Животът на малките хора в наши дни наистина не им служи за нищо (някога писах реферат за отчуждаването на човека от продукта на собствения му труд), но пък доста дълги години успешно служи на една система да се самоподдържа. Хора, оттеглили се навреме от ръководни постове в нея, й дават около 5 години. Затъвайки в култа си към пестене, малките хора бавно и сигурно подготвят крайното си отчуждаване (a.k.a. оттегляне) от своите собствени съществувания.
Уви, пътят
изглежда
един.
_______
